Много често, когато едно семейство с невръстно дете преминава през емоционално тежки събития, или когато родителите се тревожат, че дадена случка се е отразила зле на детето, чуваме коментари от сорта ‚,Той е много малък, още нищо не разбира.‘‘ Лично ми се е случвало в много разговори за осиновяването, например, хората да казват за децата ‚,Те нищо не разбират, много са малки като ги оставят.‘‘, дори когато децата са оставяни сами за дълго време.
Нужно ли е действително едно дете да разбира логически хората и събитията около себе си, за да имат те отражение върху него?
Всъщност, можем да кажем, че ‚,разбирането‘‘ е по-скоро механизъм за справяне, отколкото необходимо условие, за да бъде преживяна една емоция. Възрастните хора разговаряме с близки и ходим на терапия, именно защото говоренето - езикът - позволява преживяванията, мислите и емоциите ни да се ,,подредят‘‘ или променят по някакъв начин, който да успокои напрежението ни. Тоест, говоренето има пряка връзка с невербалното ни, телесно преживяване за напрежение – успява да му повлияе.
Какво се случва, обаче, ако все още не боравим с езика и не можем да повлияем с него на напрежението?
Когато малките деца ‚,не разбират‘‘, това не означава, че те наистина само ядат, спят и пълнят памперси. Ако се опитаме да си представим колко претоварващо е да бъдеш заобиколен от обекти, движения и въобще всякакви сетивни усещания, които са напълно неразбираеми и непредвидими, докато си изцяло безпомощен и неспособен да ги контролираш, бихме добили по-добра представа за света на малкото дете. В началото на живота му, за него всичко случващо се е несвързано и непредсказуемо и детето няма метод, чрез който да го разбере. Мислите, с които ние си обясняваме света и го подреждаме, при малкото дете не съществуват все още – те са плод на езика, който не е овладян.
Колкото по-малко е детето, толкова повече потенциал имат нещата около него да му оставят силно впечатление, защото самото то има минимално разбиране за заобикалящия го свят и тепърва се среща с него.
Разбира се, това не значи, че всичко случващо се на бебето е травма за него – децата са много гъвкави и при условие, че имат стабилна подкрепа в лицето на постоянен човек, грижещ се за тях, това им дава достатъчно сигурност, за да се справят с новия свят, на който са се появили.
Но означава също така, че липсата на такава подкрепа или случки, които системно предизвикват у него негативни преживявания се запаметяват на много дълбоко ниво. При нас възрастните, които вече владеем езика и го използваме за разбиране, травмата или лошото отношение също оставят негативен белег, но ние използваме опита си, способността си да се справяме с негативи и още много психични и социални ресурси, за да преодолеем тези травми. Докато едно малко дете, все още не разполага с нито един от тези ресурси и поради две основни причини, травмата може да окаже върху него трайна следа, да го ‚,формира‘‘ като личност. За щастие, същото правят и позитивните преживявания:
при малките деца езикът все още не е усвоен; както казахме, това не означава, че те са недосегаеми за негативни (а и позитивни) преживявания – напротив, за тях е невъзможно само да ги разберат. Т.е. малките деца не преживяват на ниво мисли чрез думите, а на телесно ниво. Преживяванията оставят белег върху тялото, който по-късно се проявява отново телесно – чрез афекти и усещания (защото това са първо телесни феномени), които за възрастния е трудно да назове и разбере: те се появяват автоматично и правят впечатление с това, че са повторяеми и постоянни.
когато психичният апарат все още се формира и детето тепърва учи закономерностите на света, начинът, по който му се ,,показва‘‘, че светът работи, се запаметява занапред и малко или много това схващане за света остава завинаги.
Трудно е да се даде пример, без да се опростява, но можем да помислим за няколко случая – както негативни, така и позитивни. Например, когато за продължителен период от време бебето незабавно, при знак на някакъв дискомфорт, получава внимание от майка си и тя много бързо задоволява всяка негова нужда, то запаметява една представа за света като отзивчив свят, в който се чувства сигурен и като цяло получава това, което иска. Има обаче и граница, която може да се премине, така че това да се превърне по-скоро в минус за детето – ако този период на моментално задоволяване продължи твърде дълго, детето запаметява разбиране за света като свят, в който получава всичко магически, сякаш светът е под негов контрол и функционира заради него. За някои от тези деца после е трудно да се адаптират към живота на пораснали или да мислят за чуждите нужди и изисквания.
А що се отнася до тялото, можем да се сетим за много простичък пример. Никак не е рядко едно по-пораснало дете, в случаи, в които чувства напрежение, да си помага да заспи, смучейки палеца си. Именно това е телесен спомен, следа на успокоение, който отвъд всякаква логика и вербално разбиране на детето се проявява години по-късно.
Същото може да се случи и с друго преживяване. Например, ако детето е получавало твърде остри реакции винаги или почти винаги, когато направи определена грешка – да кажем, не е използвало гърнето, на което родителите му го учат да ходи – у него е възможно да се запази опустошителното чувство на отхвърляне и това чувство автоматично да се свърже с допускането на грешки. Така, когато се превърне във възрастен, това дете може да изпитва същото опустошително чувство на изоставяне, когато наруши някакво правило или допусне грешка в живота си, дори в ситуацията за него да няма никакви действителни последици и никой да не е сърдит, разочарован или ядосан.
Точно тези реакции, провокирани от предвербални спомени, са най-трудни за обяснение от самия човек, който ги преживява. Той не може да обясни защо реагира така, въпреки липсата на обективни обстоятелства, предизвикващи подобна реакция. Но същевременно реакцията му се появява често и не изчезва като модел. Защото тя не е нещо ‚,разбрано‘‘ и е много по-трудно да бъде променена чрез говорене. Тази реакция е следа в тялото от период, в който човек ,,не е разбирал‘‘ и е имал единствено тялото си като първично средство за преживяване и реагиране.
Разбира се, тези примери са само хипотези, а не формули – нито една случка с детството не е еднозначно свързана с резултат и не можем да кажем ‚,ако му се случи това, значи той ще бъде такъв възрастен‘‘. Не, това са само възможности. И за да бъде нещо травматично за детето, в повечето случаи то трябва да бъде системно, повтарящо се за него преживяване, защото децата са гъвкави и адаптивни, ако имат подкрепата на родител.
Но въпреки тяхната гъвкавост и адаптивност, е добре да сме наясно, че те са пълноправни членове на света и макар да ,,не разбират‘‘ – те преживяват и запаметяват случващото им се, а следователно заслужават внимание и разбиране.
댓글